Project Management and Marketing

Не бях писал скоро... даже никак. Толкова, че бях забравил паролата за собствения си блог. Представяш ли си?

Какво имам да напиша? - нищо!

Не съм се чувствал скоро така... може би от около година. Не ми се пише. Нямам какво да кажа. Чак не ми се вярва.

Потърсих обяснение. Не намерих нищо.
Напоследък съм толкова емоционално издухан, че едвам намирам емоция да си измия зъбите :) (образно казано) Честно казано не разбирам какво става с мен, но май и не искам. Запитах се за обяснение. Мисля, че просто се дължи на лятото. През цялата останала част от годината имаш време да мислиш, обмисляш, пре-обмисляш, защото няма какво друго да правиш. Лятото е точно обратното. Толкова неща има и трябва да се направят, че не ти остава време да погледнеш от извън кутията. А може би и това е времето когато трябва да презаредиш батерията за останалата част от годината. Това се опитвам и аз да направя. Тичам навсякъде, виждам се с всички, опитвам от всичко, отказвам се, когато не трябва и продължавам... пак когато не трябва...

Прибирайки се към вкъщи днес се запитах... за какво да пиша днес (респективно този месец)? Преди пишех за неща, за които мечтая. Дали сега не мечтая или няма за какво? Трудно е да се отговори.

Май мечтая, но за простотии. Хората мечтаят за високи неща. Аз мечтая... за работа. Някак си искам да съм добре уреден с нормален живот, но... не мечтая да съм богат, а да имам добре платена работа (WTF?!?!). Може би е време да сменя мечтата?
Да работя в чужбина? Ам, не! Пак има работа involved. А за какво тогава?
За партита и веселба? Не върви, трябва да имам пари (a.k.a работа).

А за какво тогава? Май трябва да мечтая за пари. Странно се извъртяха нещата.
Ще трябва да призная, че се превръщам в материалист. Признавам, че не искам да съм материалист, по-добре отколкото да не призная, че съм. Обърках се.

Важното е, че трябва да мечтая за пари, а не искам.
Трябва да си поставя мечта, но постижима. А дали е мечта тогава или просто висока цел? КАзват мечтите трябвало да са непостижими... а защо да си губя времето да мисля за тях тогава, когато знам, че няма да ги постигна така или иначе? :)

Затова ще мечтая за нещо постижимо... по-стижимо :)

Имам още малко време да помисля. Дал съм си срок. Смешно нали? Реших подобно на една PM методология (agile) разчитаща на sprint sessions и след това анализ и контрол, следващия ми спринт да е от септември. До тогава... ще съм си същото безидейно лайно, както до сега.

Айде, да се захващам... :)

Мисля си последните дни как се имаме за много еволюирали и колко сме напред... а всъщност не сме. Какво се случи? Изригна един вулкан и ни върна в 19ти век. Полетите спряха, хората се разтичаха и завайкаха, как ще пътуват, как ще се приберат вкъщи. Всичко е толкова напреднало като технологии, но никой не може да каже колко ще изригва този вулкан и кога ще спре. Опира пак да се молим на боговете и да правим жертвоприношения, за да ги омилостивим, да смекчим яда им. Дано да успеем, за да спрат вулкана от изригване.

Като се замисли човек, имаме наземен транспорт, но той е отлкова бавен и толкова много неща зависят именно от въздушния транспорт. Доставки, бизнес, политика... къде сме ние, къде е развитото общество... къде е човекът, властващ над майката Природа?

Всички си мислим, че сме много велики, но с един случаен повей на природата и вече ще сме история. Днес ни има, утре - не.

Честно казано - добре, че се случват такива неща, че да напомнят на великия човек, колко е нищожен. Докато се обърнеш и пфуф! Няма те! За това не се впрягайте за глупости, защото днес имат значение, но утре, като се обърнеш назад и погледнеш... губил си си времето на вятъра за "бели кахъри", както се казва из народните приказки :)

Живейте си живота и хич да не ви пука дали утре ще сте тук или не, защото дори и да разберете, че е "не", то няма много какво да направите по въпроса... има ли?

Странно е!

Има неща, които ни карат да мечтаем и такива, които ни карат да си спомняме. За това обичам почивките. Откъсват те от ежедневието и от т. нар. rat race. Успяваш да погледнеш на нещата out of the box, както се казва.

По принцип не обичам да правя крачки назад, да се връщам към стари, минали неща. Въпреки това е ужасно полезно, хора! Полезно е. Карат те да мислиш. Карат те да си спомняш и... да. Карат те да мечтаеш. Връщайки се към едно твое предишно аз много по-лесно можеш да направиш оценка на сегашното ти аз и на това, което искаш да си в бъдеще. Равносметка един вид. Разбор на нещата. Теглиш чертата. Сещаш се, че тази черта е теглена, но не е финална. Искаш да видиш какво може да се направи по въпроса, за да се подобри уравнението, преди да ти бъде теглена финалната черта... сещаш се... от онзи отгоре, дето възкръстна миналия ден. Да, наистина възкръстна. Интересно това има ли общо с възкресението на мечтите на човек, с възркесението на пролетта, с възкресението на живота извън кутийката, наречена ежедневие... Забравих, а трябва да си спомня... усетих, а трябва да забравя... от утре... пак съм аз, пак съм в час, пак тичам, пак мисля за насъщния, пак сядам и ставам, сещам се и "поумнявам".

Чак да не повярва човек, какво може да се промени за 4 дни. Може и да не вярваш, но това не променя нещата. Нещо като новата ми максима: "Нямай очаквания за неочакваемото :) " - може да звучи глупаво, но на мен ми харесва, а след като ми харесва, значи е хубаво, а след като е хубаво, значи изобщо не ме интересува ти дали го харесваш. :)

Ужас! Безумие! Хайде, чао от мен и до писане :)

imgИзточник

Вървя и си мисля, мисля си и вървя... по едно време... само вървя :)

От известно време насам се опитвам да запълвам по-пълноценно свободното си време. Това е нещо като приказката с вълка и агнето. Всъщност, колкото повече се опитвам пълноценно да изкарам свободното си време, толкова по-малко свободно време имам. Не знам кое от кое е причинено и все пак май трябва да се замисля...

Anyways, свалям си podcast-ове за project management от сайта на Cornelius Fichtner The Project Management Podcast. Всяка сутрин на път за работа си пускам подкаста на телефона и го слушам докато върва. На връщане правя същото. Между другото, пропуснах да уточня - пътувам 20 минути до работа (пеша). Подкастовете са по 40 минути, така че това доста често запълва пътуващата част от деня ми.

Положителни страни:
- Чувам наистина полезни неща, докато вървя и гледам напълно безполезни такива.
- Получавам храна за размисъл през останалата част на деня.
- Мога това, което чуя сутринта да приложа в работата си няколко часа по-късно, или пък да направя обратното и да видя какво ще стане :)

Отрицателни страни:
- Случва се да се разсея с тъпи шофьори или красиви... гледки докато вървя и понякога изпускам мисълта на човека, когото слушам :)
- Не винаги човек може да бъде максимално концентриран за тези 20 минути и да попие всичко като гъба. Все пак трябва и да пазя равновесие през това време. Най-вероятно, ще запомня повече от изговореното в podcast-а, ако седя/лежа и само слушам. Нямам такава възможност за съжаление. За това... толкова.
- Когато съм на шумна улица или в автобус не чувам добре, какво се говори, а не ми се занимава да превъртам по 10 пъти. Така ми се е случвало да губя по половин епизод. :(

Опасности:
- Може някоя кола да ме блъсне докато слушам за съставянето на "критичен път" и смисъла от PERT графиките :D

Възможности:
- Може да получа наистина ценен съвет, особено от guest speakers, които дават добри практики и простички съвети от личен опит.

Това е, което исках да кажа. С няколко думи само:

Заслужава си да опитате това упражнение. Дори да не е свързано с работата, можете да слушате какви ли не подкастове. Могат да ви дадат повече от музиката* или отекчителните сутрешни новини.

* не забравяйте да музиката. Все пак правилното радио или песен, може да ви зареди за работния ден така, както нищо друго. Имам един приятел и колега от университета, който ми е казвал, че всяка сутрин на път за работа слуша едно и също парче на една и съща група. Беше нещо надъхващо, но сега не се сещам какво точно. Нещо от сорта на Deep Purple или подобно. Хванахте идеята :)

Ето отново, със здрача се появявам, нощна птица съм аз... и... до тук с цитатите от БГ рапа. :) Чудех се как да започна и това изречение доста бързо реши проблема ми.

Днес си мислех за едно явление, което се случва да наблюдавам от време на време.

Проектите се оценяват според работата на екипа по тях. Какво правим, когато за един тип проект не е стигнал бюджетът?

1) Следващия подобен проект оценяваме с по-голям бюджет.

2) Търсят се грешки в ефективността на PM-а и екипа по проекта. Търсят се грешки и неоценени рискове.

Кое от двете е по-лесно? Естествено, че първото. Особено, когато има организации, които търпят и проекти с високи бюджети. Тогава второто остава на по-заден план. За съжаление, това е практика, която мисля, че не води към големи успехи в бъдещето.

Кое е правилното? Правилното е едно и половина :) Даже ако трябва да съм точен... две без половина.

Първото действие трябва да е критика към проектния мениджмънт и ефективността на работата и след като вече няма от къде да се реже, тогава задачите да се оценяват с по-голям бюджет.

Разбира се, това е мое мнение. Ако някой се опита да се упражни в това сам да се критикува и да забожда грешките си с пирон за стената, така че всички да ги виждат и да се учат от тях - перфектно. Колко комфортно е това обаче, за личността и авторитета на един PM? Никак (не е комфортно). :) Въпреки това, от опит глава не боли. Може би не опитвам достатъчно силно или достатъчно често... ще се поправя...